Здравейте,    

Аз съм едно младо момче с много житейски проблеми.  Искам да ги споделя тук.   

От самото начало ще кажа, че каквото опиша, е само малка част от моята лична история, но не е всичко. Ако трябва да разкажа всичко - може би ще са  ми нужни дни и дори седмици в писане.   

Моля, дори изповедта ми да стане по-дълга, да я прочетете докрай. Това е много важно за мен.   

Благодаря Ви!     


.... Израснал съм в семейна среда на насилие, алкохолизъм, крайна бедност, преживял съм и тормоз в училище. Моят баща често ми нанасяше побоища от най-ранна възраст. Бях само на 5 години когато отнесох първия сериозен побой от него. Той цял живот е бил женкар и агресивен човек, както и завършен нарцисист. Моята майка е слаба жена с доста болести, поради това, че дълги години търпя терора и манипулациите на баща ми. Родителите ми се разделяха и се събираха стотици пъти. В крайна сметка съм израснал при майка ми и баба ми, но баща ми не спираше дори и от дистанция да отправя своите манипулации и заплахи върху нас.    

Бях на 4 години и половина когато се роди второ дете - мой брат. С неговото идване на този свят, аз станах отхвърленото дете, а брат ми беше любимецът на семейството. На него от дете се говореше, че ще има всичко, че е най-прекрасното дете, а аз бях считан за нищо, за второ качество стока. Така брат ми растеше самовлюбен и истеричен подобно на баща ни. Дори е посягал физически на нашите, ала те винаги го защитаваха и каквото и да станеше аз бях този, който отнасяше наказанията, нападките и насилието. Дори на няколко пъти собствената ми майка ме е предавала на баща ми да ме бие, под предлог, че трябва да бъда контролиран и възпитаван.    

Освен това майка ми има брат - мой вуйчо, който страда от алкохолна зависимост и редовно щом се напиеше, започваше да прави пиянски скандали у дома. Стигало се е до там посред нощ да отиваме да спим в съседи заради неговите пиянства и крясъци. Общо-взето израснах в такава токсична семейна обстановка.    

Тук прибавям и училищния ад. Тръгвайки на училище, понеже бях притеснително и много плахо дете, някак различен от съучениците си, понасях всякакви подигравки и тормоз, нямах приятели и общо-взето бях винаги самотен и отритнат и дните ми в училище бяха живо изпитание за психиката ми. Това беше причината, поради която учих само до осми клас и психиката ми беше рухнала, след което прекъснах образованието си и настъпи период, в който се затворих в себе си, правех си рани по ръцете, мислех за самоубийство и оттогава започнаха големите депресии в моят живот. Баща ми се отрече впоследствие от мен. Считаше ме за негодник, който е посрамил "висшия" му авторитет.    

Едно от събитията, което също ме беляза особено силно, беше операцията в коремната област, която преживях когато бях само на 13 годишна възраст. Това беше деликатна операция от която лекарите констатираха, че има някакъв риск да остана стерилен, тоест да не мога да имам деца. Искаха отпосле да отида на спермограма, изследване, чрез което да се установи резултатът и да се види дали имам такъв проблем или не, но аз така и не отидох защото предпочетох да не зная стерилен ли съм или нормален.
Вероятно много хора биха предположили какъв шок е това за едно 13 годишно дете. Всъщност от този момент нататък започнаха нощните ми кошмари и много други тежки емоционални епизоди.    

Травмите в моя живот са много. Още от 10 годишен развих панически атаки, депресия, фобия от попадане в колектив, нощни кошмари, чувство на умора и т. н. , които състояния влача вече години със себе си, поради липса на възможности да се лекувам.    
Настъпи нещо като спирачка в цялостното ми развитие и реализация. Така и не успях да постигна някакъв успех в това общество.    

От няколко години насам, правя опити (все неуспешни) да си поема живота в свои ръце. С трудност успявам да събера някакви пари колкото за билет, след което заминавам, отивам в други градове да си търся спасението, понеже си мечтая да живея далеч оттук, самостоятелен живот на чисто. Но винаги става така, че не успявам да се справя, не мога да си намеря призванието. Различни хора са ми обещавали помощ и подкрепа във всичко, но в един момент нещата се объркват, тия хора ме изоставят или се оказват някакви измамници, от които измъкването е много трудно. В крайна сметка аз отново се озовавам в изходна позиция. Оставам по улиците, по чакални на жп гари, градски пейки и т.н. С две думи, споходжат ме само нещастия и мизерия. В един момент крайната спирка се оказва връщане обратно към ужасното място, на което съм израснал и следват поредните месеци на агония и страдание за мен. Това е истински омагьосан кръг.     

За целият си 32 годишен живот, имах само един сравнително добър период, в който успях да се задържа далеч от родното си място за известно време.   
От пролетта на 2017та до пролетта на 2020та година (цели три години!) бях далеч от ужасната семейна среда и място.  
Живях за период от три години в други краища на България.
През първата година, си имах една обикновена стаичка (квартира), получавах морална и материална помощ от една прекрасна жена, която и до днес приемам като духовна майка. С нея се запознах в Интернет и след като й разказах историята си, тя реши да ми окаже помощ. Именно тя ми беше намерила квартирата, в която се чувствах спокоен и в безопасност. Помагаше ми с храна, с плащането на наема и т.н. Освен това успявах да изкарвам (макар и с мъка) някакви средства от частни дейности - чистене на дворове и градини, цепене и подреждане на дърва и прочие. Така до някаква степен успявах да преживявам. Но, в един момент настъпиха  проблеми при тази моя позната (от лично естество), освен това собствениците на стаята, в която живеех, ми съобщиха, че трябва да я освободя. От този момент нататък всичко започна да отива стремглаво надолу... Пред мен нямаше друга алтернатива и се озовах на улицата в положение на бездомник. Нощувах по градски пейки  дълго време...   
През този период се случваха всевъзможни гадости, лутане и тежки ситуации, за които дори ми е трудно да говоря.     

Накратко казано, във въпросната квартира (една стаичка) живях от март 2017та до април 2018та година. След което останалите две години ги прекарах в множество смени на местожителства, най-различни тежки преживявания и драматични обрати. А напускането на квартирата ми, както споменах, беше решение на собствениците. Просто ми съобщиха, че трябва да освободя стаята защото им трябвала за техни хора. Впоследствие разбрах, че са ме излъгали, понеже получих информация, че са настанили нов квартирант.  Всъщност, докато живеех там, почти всеки месец аз изпадах в затруднение и се случваше да забавя плащането на наема с няколко дни или седмица. Явно това е била причината за искането на собствениците да напусна стаята.    
В крайна сметка след напускането на стаята, както вече споделих, аз останах по улиците... В продължение на един месец бях без дом. 

(Впрочем, още от 2014та година до сега съм оставал по улицата десетки пъти. Де факто още от 2014та година аз правя опити за промяна на живота си. Всеки опит обаче в един момент завършва с провал за мен. Става така, че разни хора ме лъжат, че ще ми помогнат и в един момент просто ме изоставят, или пък попадам на неподходящи и опасни места.. При което отново следва едно и също. Историята се повтаря. Това е истинско проклятие в живота ми.)     

Малко след това се беше отворила една възможност относно подслон и работа за мен при едни хора. Тези хора бяха семейство - мъж и жена с едно дете. Те ми дадоха едно мазе за живеене в тяхната къща. От мен се изискваше да се грижа за техните животни и за двора на къщата им, срещу минимално заплащане, храна и стая. Настаних се там. 8 месеца живеех и работех при тези хора. Животните им обаче бяха много - бяха над 500 бройки. Това бяха кокошки, гъски, патици и т.н. Работата ставаше все по-тежка, а парите, които ми плащаха не ми стигаха до никъде. Заплащането ми беше само по 15 лв на седмица, тоест 60 лв месечно. Храната, която ми даваха, беше нискокачествена. Аз се чувствах все по-зле и работех с последни сили..   
Собственикът на къщата и животните, в един момент започна да се кара с мен, все беше недоволен. Търсеше ми недостатъци. Понякога дори ми се присмиваше. Дори веднъж беше ме заплашил, че ще ме удари с лопата по главата.   
Търпях дълго време това ужасно положение, докато накрая реших, че трябва да напусна, понеже усещах как се разрушавам. Два дни преди да напусна оттам, имах жестоки болки в коремната област, които явно бяха резултат от това, че предния ден се наложи да мъкна и влача тежки чували с храна за животните. Много се претоварих от това.  Слава на Бога, болките ми преминаха, но чак вечерта, след цял ден агония.   
В крайна сметка два дни по - късно, напуснах това място. 

След това останах отново по улиците. Отново имах изпитания, бездомничество, немощ..
Реших тогава да се обърна към социалните служби за някаква помощ. Те ме бяха насочили да вляза в психиатрична клиника, за да лекувам психиката си. Стана така, че се уреди влизането ми в клиника на безплатен престой в сектора за свободен режим на пациентите, т.е., с право на излизане през деня.  В тази психиатрична клиника прекарах три месеца. Там имаше стая, легло, храна - нещата от първа битова нужда. Но, на това място не можаха да ми помогнат за проблемите с психиката, които имам от дете. Даваха ми някакви антидепресанти, от които ефект нямаше. Освен това в самата клиника станах свидетел на всякакви несправедливости, грубо и агресивно отношение към пациентите и какво ли още не. Един от пациентите, с който деляхме обща стая, дори беше посегнал да ме бие. Аз понечих да се защитя, но накрая бях изкаран виновен и дори бях заплашен от персонала на клиниката, че ще бъда вързан и затворен в тежкия психиатричен сектор. Никой не искаше да ме чуе и разбере. А човекът, който посегна да ме удря (без реална причина), у него имаше агресия. Но понеже ходеше да пазарува на докторите и санитарите, помагаше им с миене на коридора и други дейности и затова те го покровителстваха, защото беше техен вътрешен човек.  
В крайна сметка, след тримесечен престой, бях изписан от клиниката и ми беше написана някаква скалъпена еприкриза, в която се казва, че съм напълно излекуван и работоспособен и според лекарите-психиатри, проблеми с мен нямало, а те си били свършили работата по моето лечение. Добре, но  излизайки оттам, аз се чувствах още по-разбит и объркан и не знаех накъде да поема, нито какво да правя.
Отново бях останал на  милостта на улицата.    

След около седмица и нещо в процес на скитане и бездомничество, един ден докато минавах покрай един градски блок, се случи запознанството ми с една жена. Тя просто ме извика и попита дали бих могъл да изчистя таванът й срещу заплащане от 20лв и някаква храна. Явно ми личеше от километри, че съм закъсал.    Аз се съгласих и реших да свърша работата на жената, разбира се. Тя беше на 50 години, но изглеждаше на не повече от 40. Отидохме в апартамента й, тя първо ми сервира да се нахраня и започна да ми разказва за себе си. Впоследствие се реши, че мога да остана да живея при нея и да й помагам в домакинската работа докато тя отсъства от дома си. Аз приех тази идея.
По онова време въпросната жена работеше в един хотел като хигиенистка. (Впоследствие я уволниха).  Аз миех чиниите, поддържах чистотата в жилището й, оправях леглата и т.н.
Оказа се обаче, че тя ме е харесала. Аз също я харесах и между нас припламнаха страстни искри. Заживяхме заедно. Но, и тук съдбата се пошегува брутално с мен.... За пореден път. Оказа се, че въпросната жена има проблеми с алкохола, пиянствата й зачестяваха с всеки изминат ден, изпадаше в агресивни истерии, имаше и любовници, с които дори в мое присъствие разговаряше по телефона. Това ме убиваше и започнаха караниците между нас. Престоят ми при нея започна да се превръща в истински кошмар. Стигало се е до там, че ме е гонила с кухненски нож докато е била пияна. След подобни сцени аз си тръгвах и отново попадах на улицата, при което тя щом изтрезнееше ми звънеше по телефона да се извинява и да ми обещава, че повече няма да прави така. Аз, поради липса на избор, а и защото все пак държах на нея, се връщах и й давах шанс, но още на втория ден от моето връщане се повтаряха същите събития - драми, скандали, пиянство. Промяна в добра посока, фактически нямаше..    А редките случаи, когато беше в трезвено състояние, тя се държеше много добре. Правихме си планове, че ще ходим заедно да поддържаме хигиената в различни жилищни обекти, че ще си помагаме. Аз бях съгласен с всичко това. Но така и не се стигна до реализация на тези планове и всичко пропадаше стремглаво надолу, понеже тя отказваше да разбере, че има проблем, с който трябва да се справи.   
В крайна сметка след един месец време, в който търпях всичко това, накрая бях принуден да я напусна. Не ми оставаше друг избор, защото виждах, че оправяне няма да има в този случай.

Чувствах се меко казано разбит и опустошен, след като за пореден път бях попарен от съдбата...
И така.... като краен резултат, понеже вече бях прекалено изморен, с болки в зъбите, с тотално объркана глава и нямах сили да оставам повече по улиците, та затова се наложи отново да се върна към моя край при роднините си, в стария добре познат ужас. След цели три години време на усилия, промени, обрати на съдбата, изпитания....отново направих стъпка назад и връщане там, откъдето си мислех, че съм се спасил, но, уви... Само си мислех.  

Има още много неща и други лоши места , на които съм попадал, но ако тръгна да разказвам всичко, просто няма как да го опиша. Това моето страдание е направо за сюжет на книга или за филм на ужасите, може би....    
Попадал съм и на места, където са ме вземали за селскостопанска дейност, но не са ми заплащали за труда... Налагало се е да бягам от такива места. Веднъж в една ферма за крави ме бяха настанили в обща стая  с двама бивши затворници от цигански произход. Трябваше да работим заедно. Тези хора обаче се държаха ужасно и бяха склонни на насилие спрямо мен. Наложи се да се спасявам оттам на третия ден. Всичко това е преживян стрес в огромни количества. Видял съм множество крайни проявления на тъмната и лоша човешка природа....   
Благодарен съм Богу , че ми е помогнал да оцелея.    

Когато си направя една груба ретроспекция на съществуването, си давам сметка, че най-хубавото време в моя живот, беше в първата една година, докато живеех на квартира. Тогава някак си се чувствах по-жив. Не, че живеех кой знае колко добре и не че състоянията ми не ме нападаха. Пак всеки ден беше изпитание и преживяването ми беше трудно, дори е  имало дни, в които съм нямал с какво да се храня, но въпреки това, бях една и дори две идеи по-добре в сравнение със сега. Откакто се наложи да напусна стаята си там, всичко започна да върви само назад и все назад, и така до ден днешен.  

След три години време, връщайки се обратно в токсичната среда, преживях много напрежение и лоши неща през последните 7-8 месеца.... Просто усещам, че ако в най-скоро време не тръгна за някъде и не се изолирам от това място, не ме очаква нищо добро. Тук има само мизерия, болести, пиянски изпълнения .. 
Отслабнах изключително много и в момента теглото ми е не повече от 50-52 кг.... Всеки ден е един и същи, една повтаряща се сива реалност. Не излизам никъде заради лошите хора тук. Животът ми, ако можем да го наречем с името живот, преминава като затворник в една стая между четири стени. Съжителствам с възрастната си баба и пияния ми вуйчо, който периодично се напива и вдига скандали. Майка ми и брат ми, слава богу живеят отделно на квартира, но и при тях положението е трагично, тъй като майка ми едва успява да работи за да свържат двата края, а брат ми често й харчи парите за хазарт, кара се с нея, навлича се от проблем в проблем и тя едва се оправя с него. Но същевременно не го оставя и го толерира. Всеки месец искат от баба ми да им изпраща някакви пари от пенсията си, защото все парите не им стигат. И възрастната жена (баба ми) се налага после да взема пари назаем от други хора, за да можем да оцеляваме някак си през месеца. Ходим с нея от дъжд на вятър частно ако някъде ни извикат, за да се изкара някой допълнителен лев. Вуйчо ми също работи от ден до пладне, но парите му отиват за алкохол. Това е един омагьосан цикъл за нашето така наречено семейство, който не се променя и не виждам шансове някога да се промени. 

Освен всичко останало преживях и една покъртителна Интернет сага, която започна от края на Октомври миналата година и продължи до 11-ти Май тази година. Общувах в продължение на 7 месеца (повече от половин година) с една жена от гр. Варна.. Тя ми гарантираше, че ще ми оправи целия живот, дори и за психотерапия (от каквато аз крещящо се нуждая) казваше, че ще ми помогне, говореше ми за брак и деца....без дори да сме се виждали на живо. Уреждаше дати в обредна зала за бракосъчетание.
Целият ни контакт през тези месеци беше по Интернет.    Нейното поведение обаче граничеше с някаква обсебеност. Тя все се караше с мен, имахме постоянни разногласия. Пращаше на няколко пъти някакви пратки с храна за мен и семейството ми , оказваше някаква помощ, но винаги  натякваше това нещо. Натякваше, че тя давала всичко за мен.. Настояваше, че тя е единствената жена достойна за мен, изискваше постоянно да съм на нейно разположение в Интернет. Хващаше се за мои думи, за да направи някаква драма и да ме намери в нещо за виновен. Това беше общуване, което ме изцеждаше емоционално и психически.   
А аз още от самото начало просто не я харесах, не изпитах трепет към тази жена. Това не е нещо, което човек може да насили да се случи и дори й казвах тези неща. ТЯ обаче всеки път ме обвиняваше, че не съм я обичал, че вероятно имало други жени, които съм търсил и всякакви подобни нейни нападки.  
Пращаше ми снимки на някакви къщи - първо беше една къща , после стана друга къща. Обещаваше ми, че ще ме настани на такова място и ще ми помага докато си стъпя на краката. Но дойдеше ли датата аз да заминавам, винаги нещата се отлагаха, все измисляше някаква причина, поради която трябвало още време да чакам. И така, в продължение на няколко месеца бях разиграван. За тези няколко месеца без никаква реална промяна.   Дори ми беше обещала среща във Варна, след което пътуване за друг град, но когато аз отидох на автогарата, въпросната жена не се появи никаква, излъга ме. След това я разобличих и в други лъжи. Тя ми разказа за себе си някаква история, че е кръгъл сирак, но същевременно е с две висши образования и две следдипломни квалификации, каза ми, че е ветеринарен лекар, освен това човешки лекар, също и инженер... Знае 7 езика. И всичко това само за 29 годишен живот.
Помолих един близък човек да направи справка в регистрите относно тази жена, защото се съмнявах в нещата, които тя ми говори, както и други хора с които споделих за нея ме предупредиха, да бъда внимателен. В крайна сметка се оказа, че въпросното момиче има жива майка, тоест не е сирак.. Излязоха като факти и други интересни неща относно нея. Бях шокиран. Толкова месеци реално погледнато аз съм живеел в някаква илюзия, химера, мислейки си, че най - сетне съм намерил спасителят в моя живот. Но за пореден път се оказа, че съм повярвал в поредния дявол облечен в ангелски одежди.     
И последно въпросната жена ми писа съобщение във фейсбук на 11-ти май сутринта, точно ден преди моето заминаване, за което имахме план вече да се случи. Съобщението беше, че тя мисли да се самоубие и че всичко приключва до тук. След което бях блокиран във фейсбук от нея. Малко по-късно ми писа някаква нейна уж позната, за да ми каже, че момичето се е самоубило заради мен, по моя вина. Това бяха жестоки сценарии.    Разбра се обаче, че нито се е самоубила, нито има нещо подобно. Това е опит за явна манипулация към мен, незнайно с каква цел. Мобилния й телефон си е включен, дори ми призвъняваше от някакви други номера, от които и преди ми е звъняла.. Някакви колетни пратки е изпращала с някакви послания написани с черен флумастер. Просто тотално патологична история, която в интерес на истината съм щастлив, че приключи.  
Аз обаче се надявах наистина на тази жена, на промяната, която ми обещаваше. Дори се кълнеше, че всеки месец ще ми плаща наема, че всичко ще бъде наред. И какво стана? Резултати няма. Само отлагане. И накрая, уж когато щях да тръгвам и всичко беше уредено, тя инсценира тези сценарии - самоубийства и прочие и ме премахна от контактите си във фейсбук.  Надеждите ми за пореден път бяха разбити на пух и прах.... Научих си поредния житейски урок и това е.    

След всичко това, давайки си сметка за пропилените 32 години от живота ми, душата ми се чувства като изцеден лимон - преуморена, изтормозена, съсипана. Всяка нощ когато си лягам в леглото, дълго гледам тавана и анализирам. Изпитвам чувство на болка, страх и тъга, чувство на безизходност, което не пожелавам дори и на враговете си да изпитват. Всеки ден имам болезнени усещания по тялото - често гадене и позиви за повръщане, стягане в гърдите и главата, чувство на тотална умора дори докато седя ,както и постоянно усещане на напрежение. Просто нямам покой. В това състояние дори не зная какво бих могъл да направя, накъде да поема и как да подредя разбитите парченца от живота си.   
Отсреща, от най - различни хора нееднократно съм слушал изрази от рода: "Ти си готованин. Очакваш някой да те издържа на готово"., "Ти си мързелив.", "Ти си внушаваш, стегни се, няма кой да ти помогне." Това са толкова тежки изрази, че дори не ми се коментират. Никой не е в тялото ми, за да знае как се чувствам и какво изпитвам. Това са състояния, които влача вече с години, поради липса на възможности да се лекувам. Никой не отчита факта, че за последните 7-8 години въпреки слабостите и тегобите си, все пак правя отчаяни опити за някаква промяна. Слугувал съм като роб на много хора, както описвам в изповедта си, за едното парче хляб и единия подслон. Не съм седял и не съм бягал от труда. Но ето докъде съм стигнал - промяна и развитие за мен все още няма. Още по-зле и още по-съсипан се чувствам, защото все съм попадал на хора, които не ги е било грижа истински да ми помогнат да се развивам, а единствено ги е било грижа да експлоатират тялото и душата ми за собствената си лична изгода. Това е покъртително!...    

А аз съм в тялото си и знам перфектно от къде трябва да започне промяната за мен и какво трябва да се направи, но проблемът е, че не срещам истински хора, които да ми помогнат за началото, докато извървя този труден и дълъг път. Аз си мечтая за самостоятелен и пълноправен човешки живот, мечтая си да имам собствен дом, семейство и щастие. Следователно, не искам подаяния цял живот, а помощ поне за няколко месеца докато стигна до етапа в който да бъда способен сам да управлявам живота си. Цял живот досега съм бил зависим от някого, от други хора, които вместо да ме съживят, са избирали да ме убият. Да отнемат и последната ми надежда. Тежко е да си зависим от хората, но ето, че понякога живота на човек се е стекъл по такъв начин, че просто сам не може, не успява да направи нищо и има нужда от някаква помощ - безпрекословна, истинска и реална. Най-естественото нещо е да си помагаме, нали?!  
Моето семейство такъв живот ми е дало, до такова положение ме е докарало, че да не мога вече толкова години да си поема пътя в живота и да живея като бял човек.
Какво бих могъл да направя без никакъв опит в почти нищо, без занаят, с куп проблеми - панически атаки, депресия, умора, с трудност да бъда в какъвто и да е колектив, трудност да поддържам разговор и т.н. Това е като прокоба, която саботира целият ми житейски път.    

След всичките ми провалени опити досега в търсене на спасение, съм осъзнал, че явно по този начин нещата не се получават. Просто не стават. 
Затова, все още с някаква надежда апелирам за истинска помощ. Защото досега такава не съм получавал.
Това, от което се нуждая е преместване от това място, на което съм. Спешна смяна на местоположението. Защото в тази среда и обстановка нищо добро не може да се случи, а всеки ден е поредния изгубен от моя живот и ставам все по-зле. Но за целта, за да стане факт преместването ми, помощта от която се нуждая е в първите месеци да ми бъде помагано с храна, дрехи и с битовите сметки за евентуална квартира - тоест за наема и другите сметки, защото аз нямам никакви възможности да си поемам разходи на този етап. Не държа на скъпа квартира или лукс. Една обикновена стаичка до 100 и няколко лева ми е напълно достатъчна като за начало. След това се нуждая от някаква психотерапия, терапия по семейни констелации, хипноза или нещо друго от този сорт, за да мога да преодолея тези вътрешни блокажи, които ме мъчат в продължение на толкова години и стресът да се освободи от психиката ми. Защото усещам, че докато не се излекувам от тези неща, каквото и да правя, винаги ще следва и едно и също - провал... И така ще се въртя още много години в този мрачен цикъл, докато накрая не остане нищо от осъдения ми живот. Не искам да стигам до подобно положение.
И тъй като нямам финансова възможност за терапии, ще се нуждая от някаква помощ за да започна своето лечение, след евентуалното преместване на ново място, в друг град. Това е пътят, който от години искам да извървя. И се надявам най-сетне да се намерят хора, които да ми помогнат да положим тези основи, за да може най-сетне да се получи истинска и трайна вече във времето промяна в живота ми. А не както досега - да не стигам до никъде и да се връщам обратно, в блатото и пропастта. Просто се уморих това да се повтаря вече толкова години и да не виждам истинско спасение.   

Вариант е също така, ако има добри хора, в някое китно родопско или северозападно селце, които имат къщичка, дворче и някакви пернати животинки, да отида да живея при тях и с каквото ми е по силите да им помагам в дворчето, както и с пазаруване, хранене на животинките и т.н., срещу някакъв подслон и храна, а заплащане - ако преценят и могат. Просто отнякъде промяната в живота ми да се започне, но този път да не бъда експлоатиран и унижаван, а да бъда считан за нормално човешко същество, получавайки елементарно уважение и добро отношение от съответните хора с които имаме взаимодействие. Нищо друго не желая.    

Искам за себе си развитие.   
Искам път напред.   
Искам нормален човешки живот.   
Какъвто до момента очите ми не са виждали и душата ми не е изживявала.    

Закопнял съм и за женска ласка и присъствие. Мечтая си от толкова години да срещна една зряла и отговорна жена, която за разлика от мен е здрава и пробивна като личност, та да тури тя ред в живота ми и покрай нея да намеря и аз своя душевен оазис и щастие.  
Има обяви и възможности за домашни помощници и поддръжка на имоти без наем. Но повечето хора изискват да се стопанисва двора, домакинството и т.н. Аз не умея някои неща и би било добре, ако с някоя жена, която се справя успешно с домакинските дейности, се намерим и отидем на едно такова място, за да може заедно да вършим нещата и да си живеем добре. Аз се нуждая от една сродна и вярна душа, която да бъде в съзвучие с моята, и така помагайки си взаимно може да открием нашето кътче и място за общото ни щастие. Човек не знае и докато е жив се надява.  
Но, колко са жените, които прочитайки историята на един разбит мъж като мен, са готови да застанат до него, да се борят с него или да го приемат в дома си (ако имат такъв), помагайки му да открие пътя към щастието?! Колко са и има ли ги?! Защото до настоящия момент попадам все на развалени жени - зависими от алкохол, объркани, неориентирани, измамни, които не само, че не внасят светлина и ред в живота ми, но и ме съсипват още повече и ми носят единствено тъмнина. Сърцето ми е на части разпръснато от такива жени.   

А толкова силно си мечтая да обичам и да срещна точната жена, тази от моите представи, за която просто си струва да се обича, да се надява човек, да мечтае и сбъдва с нея. 
Понякога се оказва, че само жена може да спаси един мъж от самоунищожение. Но за да го направи, тя трябва да е изключително зряла и здраво стъпила на земята, с чувство на състрадание и емпатия в сърцето си.. Иначе не би могла.    

Е, каквото и спасение да дойде в моя живот, нека е наистина спасение, а не поредната илюзия.     

Отне ми часове време да напиша цялата тази история, напълно реална и изживявана от мен, така че с надежда в сърцето се моля, трудът ми да не е бил напразен!  

Благодаря на тези, които прочетохте изповедта ми от начало до край.      


За връзка с мен:      


Имейл:      

stradanieto@abv.bg      


Тел:      

0887 29 20 44      


Скайп:      

Azsumbre123     


Ще помоля, ако ми звъните, първо да ми пишете уведомително съобщение за да зная, че е по изповедта ми.   

Благодаря...